Йеспер Юл и поставянето на граници

Винаги много са ме вдъхновявали хората, които чрез своите думи, дела или друго творчество са ми помагали да открия и да установя за себе си "средната линия" в определен процес (може би в основата на това мое влечение към "средната линия" стои моят слънчев астрологичен знак Везни:)), а Йеспер Юл е един от тези мои вдъхновители в областта на взаимоотношенията между вързастни и деца. И като майка и като човек, професионално работещ с деца в днешните  интересни и динамични времена, намирам много практическа опора в споделеното в неговите книги. След вече излязлата в България книга "Твоето компетентно дете": http://books.janet45.com/books/670, вчера случайно попаднах и на новоиздадената му творба: 

"Това съм аз. А ти кой си?": http://books.janet45.com/books/799. 

В нея той споделя възгледите си и опита си във връзка с темата за "поставяне на граници на децата". Поставянето и устояването на граници за мен лично е доста чувствителна тема и разграничаването на ролите и отговорностите между възрастните и детето както ги описва Юл, представлява за мен още една средна линия в тези междуличностни отношения. 

"Да опознаеш границите на друго човешко същество не е механичен процес - като да спреш на червено, например. Когато опознаваш границите на другия, трябва същевременно с това и да се научиш да съхраняваш себе си спрямо тях. Трябва да можеш да кажеш ""да" на границите на другия човек, без това да означава "не" на теб самия." - цитат от гореспоменатата книга.

Приятно четене, ако и вие се вълнувате от границите:)!

Размисли около вярата в Детето и наблюдението

Вчера във фейсбук  попаднах на следните думи на Джон Холт, авторът на "Как учат децата", които Еми от "Плейцентър Приятели" беше споделила:

(В превод: 
"Доверете се на децата. Нищо не е по-просто или по-трудно от това. Трудно е, защото за да се доверим на децата, първо трябва да се научим да се доверяваме на себе си. А повечето от нас сме били учени от малки, че на нас не може да ни се има доверие.") 


И се замислих, че всъщност първата стъпка, която като възрастни трябва да направим, за да можем да следваме Монтесори подхода и истински да уважаваме Детето, е първо да повярваме не себе си. А после следва и наблюдението - на нас самите и на Детето.
Д-р Мария Монтесори гради и развива своя цялостен образователен подход основно, наблюдавайки действията, средата, развитието и желанията на децата. В своята първа книга Pedagogical Anthropology (Педагогическа Антропология) тя казва, че "образованието трябва да се развива според изследване и изучаване на това, от което се нуждаят децата, а не според това, от което възрастните смятат, че имат нужда те (децата)". За наблюдението Мария Монтесори казва: "Наблюдението е изкуство, което трябва да се упражнява. Не е лесно. Трябва да се освободим от своите предразсъдъци особено по отношение на Детето. Наблюдението не съди и още по-малки не си създава предварително мнение." Наблюдавайки безпристрастно Детето,  ние можем да разберем какви са неговите потребности, за да отговорим на тях, а също така можем да открием и пречките, които то среща в развитието си, за да се опитаме да ги отстраним. И по този начин следвайки Детето и неговата индивидуална и естествена скорост на развитие, ще му помогнем то да развие пълния потенциал на своите заложби и възможности.
А накрая за смекчаване на сериозността и за внасяне на малко лекота отново ще цитирам Мария Монтесори, която казва: "Детето е загадка...То има невероятно големи заложби, но ние не знаем какво ще стане То."

За наградите, наказанията и насилието

Според д-р Мария Монтесори "наградите и наказанията са стимули за неестествено или насилствено усилие и действие и следователно със сигурност не можем да говорим за естествено развитие на детето при наличието на такива външни стимули". Това, което лично мен най-много ме впечатли, четейки първите си Монтесори книги, беше, че наградите вредят толкова колкото и наказанията и няма значима разлика между тях, тъй като и в двата случая детето се заставя да действа според волята на възрастния (учител и/или родител). Децата дълбоко в своята същност са естествено мотивирани да извършват целенасочена дейност, т.е. да "работят". Това е една от тенденциите, които ние притежваме като цялостни човешки същества според д-р Монтесори и тези тенденции естествено направляват поведението ни в отделните етапи на развитие, ако се откликва на тях и те биват подкпрепяни. Дълбоко се разтърсих и от виждането на Мария Монтесори, че тактиката на убеждаването/манипулирането на детето от страна на възрастния (когато го придумваме, т.е. казваме му как да действа като му обясняваме защо трябва да ни се подчини) е много по-страшна от прякото даване на напътствия. Когато караме детето да ни се подчини независимо по какъв начин (открито или скрито), ние заместваме личността на детето с нашата и така подтискаме индивидуалността на детето за сметка на нашата лична индивидуалност. Пряката команда е по-щадяща от скритото манипулиране, тъй като двете отделни личности - тази, която дава командата и тази, която я изпълнява - остават ясно разграничими. Замислих се тези дни, че всъщност така несъзнателно, направлявайки волята на детето както на нас ни харесва, възрастните провокираме първите прояви на насилствено поведение (т.е. неестествено поведение - поведение, което не следва естествените склонности, ритъм и темп на развитие).
Монтесори подхода цели да освободи личността на детето чрез действията на самото дете. Това реално се постига чрез самостоятелната работа с Монтесори материалите и свободата на избора, пряко свързани с природата на детето. 
Всяко спонтанно действие на детето както каза д-р Мария Монтесори е "като една лампичка, светеща в тъмнината и всяка запалена нова малка лампа помага да се разсее тъмнината."   
А ако позволим на децата да се срещнат лице в лице с последствията от изборите си, именно тогава те ще получат опит, който ще им донесе лично знание.                                              

Дано повече деца и детски лица и сърчица да засветят и засияят!