Вчера във фейсбук попаднах на следните думи на Джон Холт, авторът на "Как учат децата", които Еми от "Плейцентър Приятели" беше споделила:
(В превод:
"Доверете се на децата. Нищо не е по-просто или по-трудно от това. Трудно е, защото за да се доверим на децата, първо трябва да се научим да се доверяваме на себе си. А повечето от нас сме били учени от малки, че на нас не може да ни се има доверие.")
И се замислих, че всъщност първата стъпка, която като възрастни трябва да направим, за да можем да следваме Монтесори подхода и истински да уважаваме Детето, е първо да повярваме не себе си. А после следва и наблюдението - на нас самите и на Детето.
Д-р Мария Монтесори гради и развива своя цялостен образователен подход основно, наблюдавайки действията, средата, развитието и желанията на децата. В своята първа книга Pedagogical Anthropology (Педагогическа Антропология) тя казва, че "образованието трябва да се развива според изследване и изучаване на това, от което се нуждаят децата, а не според това, от което възрастните смятат, че имат нужда те (децата)". За наблюдението Мария Монтесори казва: "Наблюдението е изкуство, което трябва да се упражнява. Не е лесно. Трябва да се освободим от своите предразсъдъци особено по отношение на Детето. Наблюдението не съди и още по-малки не си създава предварително мнение." Наблюдавайки безпристрастно Детето, ние можем да разберем какви са неговите потребности, за да отговорим на тях, а също така можем да открием и пречките, които то среща в развитието си, за да се опитаме да ги отстраним. И по този начин следвайки Детето и неговата индивидуална и естествена скорост на развитие, ще му помогнем то да развие пълния потенциал на своите заложби и възможности.
А накрая за смекчаване на сериозността и за внасяне на малко лекота отново ще цитирам Мария Монтесори, която казва: "Детето е загадка...То има невероятно големи заложби, но ние не знаем какво ще стане То."
(В превод:
"Доверете се на децата. Нищо не е по-просто или по-трудно от това. Трудно е, защото за да се доверим на децата, първо трябва да се научим да се доверяваме на себе си. А повечето от нас сме били учени от малки, че на нас не може да ни се има доверие.")
И се замислих, че всъщност първата стъпка, която като възрастни трябва да направим, за да можем да следваме Монтесори подхода и истински да уважаваме Детето, е първо да повярваме не себе си. А после следва и наблюдението - на нас самите и на Детето.
Д-р Мария Монтесори гради и развива своя цялостен образователен подход основно, наблюдавайки действията, средата, развитието и желанията на децата. В своята първа книга Pedagogical Anthropology (Педагогическа Антропология) тя казва, че "образованието трябва да се развива според изследване и изучаване на това, от което се нуждаят децата, а не според това, от което възрастните смятат, че имат нужда те (децата)". За наблюдението Мария Монтесори казва: "Наблюдението е изкуство, което трябва да се упражнява. Не е лесно. Трябва да се освободим от своите предразсъдъци особено по отношение на Детето. Наблюдението не съди и още по-малки не си създава предварително мнение." Наблюдавайки безпристрастно Детето, ние можем да разберем какви са неговите потребности, за да отговорим на тях, а също така можем да открием и пречките, които то среща в развитието си, за да се опитаме да ги отстраним. И по този начин следвайки Детето и неговата индивидуална и естествена скорост на развитие, ще му помогнем то да развие пълния потенциал на своите заложби и възможности.
А накрая за смекчаване на сериозността и за внасяне на малко лекота отново ще цитирам Мария Монтесори, която казва: "Детето е загадка...То има невероятно големи заложби, но ние не знаем какво ще стане То."
Напоследък точно за това си мислех - колко е важно безпристрастното наблюдение. Твърде често виждаме децата само през призмата на нашите собствени настроения, нагласи, желания или проблеми. Когато не се държат според очакванията ни, все си мислим, че ни правят напук - а те са просто едни личности като нас, които имат собствени причини да правят това или онова. Няма значение дали причините са осъзнати от тях или не. Понеже децата обикновено не могат многословно и подробно да ни обяснят мотивацията си, както правим ние възрастните, ние не я считаме за важна. И затова вместо да наблюдаваме какво ни показва детето чрез поведението си, ние измисляме собствени обяснения, които често са критични и обвинителни към детето. И наистина не е лесно...За да наблюдаваме безпристрастно, трябва да се откажем от ролята си на всезнаещи и всеможещи възрастни, чиято роля е да направляват детето и да му наливат акъл. Много е трудно да признаеш, че не си чак толкова важен, колкото ти се иска...Аз продължавам да водя борбата със себе си :-)
ОтговорИзтриванеМда, Руми, и на мен на моменти хич не ми е лесно и то най-вече с моите двама тинейджъри вкъщи и осъзнах, че когато си отстрани като учител или обгрижващ децата е съвсем различно и много по-лесно можеш да станеш безпристрастен наблюдател на детето, а и всъщност май хич не е лесно да си Дете...
Изтриване